Да си мутра днес не е геройство


в. Труд, 01 Април 2003г.

Вижте още online статията в news.bg.


- Днес, г-н Бинев, за пореден път ще се гледа делото, което водите срещу шефа на ВАИ-Холдинг Георги Илиев заради побоя в БИАД на 11.10. 2000 г. Любопитно е, ако спечелите съдебната битка, за какво ще похарчите 50 -те хиляди лева, които ответникът ще трябва да ви плати?

- Аз лично няма да се докосна до тия пари. Те вероятно ще отидат като дарение в някой дом за сираци. Не парите ме мотивират да водя тая съдебна битка, която се превърна за мен в житейска - аз станах заложник в нея заедно със семейството си. 50-те хиляди не са и минимална отплата за комфорта, от който съм лишил себе си и близките си в тия две години, откакто се води делото срещу Георги Илиев. Но аз заставам срещу него в съдебната зала и от името на множество обикновени хора, които не могат и не смеят да си го позволят.

- Кои са тия хора?

- И сама ще си отговорите, ако не сте от малцината, които са вперили погледи във войната в Ирак и не си дават сметка, че България вече десетилетие е в състояние на гражданска война. С престъпността. По статистика всеки втори българин е пострадал от престъпно посегателство. Като водя дело срещу човек, който си позволи да нападне посетителите на моя ресторант, аз персонзлизирам криминалитета. Правя го най-вече заради сигурността на почтените хората, които посещават увеселителни заведения. Искам едно просто нещо: съдът да се произнесе така, че да се разбере, че у нас законът е на страната на тези, които го спазват. Георги Илиев е едно от най-страшните имена в България. През нелекия си живот съм се убедил, че не са страшни страшните, страшен е страхът от тях. Готов съм да платя всяка цена, за да се разбере, че тигърът е хартиен.

- Не криете ожесточението си. Но мнозина се питат: какво пък толкова е станало? Един шамар ви ударил Георги Илиев...

- Да, често чувам това: „Какво пък толкова - един шамар! Вижте там, разберете се!” Като европейски шампион по таекуондо съм изял шамари и ритници за няколко живота. (Между другото, има достатъчно видеозаписи, предоставени на съда, доказващи недвусмислено, че деянието не се свежда само до един удар). Но аз се надявам всеки да разбере, че делото за нападението в БИАД е далеч по-важно от конкретния юридически казус - как са ме ударили, от коя страна и пр... Въпросът е в съпротивата на злото, в това дали ще възтържествува справедливостта. При наличие на нормално работеща съдебна система всеки като Георги Илиев трябва да си получава заслужената присъда - нямам предвид само тази за хулиганството в БИАД. Пак повтарям: престъпността може да бъде победена само ако се извади от анонимност. Тя има имена. Някой забравил ли е лепенките на ВИС? Спомняме ли си абсурда, при който вместо да се лекуват причините, се гонеха последствията. Държавата прие закон срещу лепенките по автомобилите, а не срещу раздаващите тия лепенки?! Някой вярва ли, че тия хора вече не съществуват, че са са преквалифицирали в детски учителки и домоуправителки?

- Не, разбира се.

- Не, ами. И затова по едно дело като това за БИАД свидетелите искат анонимност. Абсурдно е, но такава анонимност е нужна и на съдии, прокурори, адвокати... Аз не мога да обвинявам представители на правораздавателната система, че се поддават на изкушения или се страхуват за живота си. Питат ме: защо двама или трима мои свидетели са забравили показанията си? А коректният въпрос е: наистина ли сме още живи и как още имаме сили? Аз не се сърдя на хората, че се страхуват да свидетелстват срещу човек, чието име е символ на недотам светлите страни на българския преход. Колцина ще се осмелят да излязат срещу "главата" на ВИС? Не можете да си представите на какво сме били подложени, докато тече това дело...

- На какво?

- Няколко пъти елиминирахме опити да ни репресират икономически с компромати. Но не можахме да се справим с бомбите, които гърмяха по наши хора. На няколко човека бяха взривени колите. Някои получиха амнезия, други отидоха другаде да работят. Очакваме още хиляди гадости.

- Вие лично боите ли се за живота си?

- Дали се боя?... След разстрела на Илия Павлов посегателството върху живота в България вече не е новина за първите страници... Аз нямам дългове, нямам врагове. Ако нещо се случи с мен или семейството ми... аз се надявам поне поръчителят да не остане - както винаги - анонимен. Няма да отстъпя. За мен и съмишлениците ми това дело е Рубикона: последният опит да убедим със законни средства себе си и децата си, че България е правова държава, а не географско понятие.

- А не сте ли и вие едно от "лошите" момчета, които мерят сили помежду си със законни, но и с незаконни средства?

- Е, да. Като посочиш някого, за когото е публична тайна, че е престъпник и кажеш „Къде гледа законът?”, веднага ти се отговаря: "Хайде бе, пък ти си много хубав!" Истината за мен е следната: в гражданската война с престъпността аз съм принуден да защитавам семейството си, бизнеса, приятелите. Правя го само със законови средства: съд, медии, граждански организации. В десетките увеселителни заведения, които стопанисваме, не влизат въоръжени, не се внасят наркотици, хората се държат прилично и се забавляват. Вярно, поддържаме огромна армия от охранители, купуваме все по-скъпи защитни средства... Това е, защото живеем в затвор. И момчетата на България не искат да стават учени, пожарникари, спортисти или космонавти. Те искат да станат мутри, защото в България мутрите са богати, необезпокоявани и непреследвани от закона. Все ми се иска да убедя младите хора, че днес у нас не е геройство да си мутра. Геройство е да се опитваш да живееш, вярвайки в законите. Това е толкова екзотично, че когато го казвам, гледат ме все едно в стаята е влязъл фолк певецът Азис - мъж с бяла брада, черна бална рокля, пера и жартиери.