Тодор Живков

Главсек на БКП, но... българин

18 Октомври 2008г.

       Роден съм в 1978г. и спомените ми за комунизма са като цяло добри. Достатъчно е да се видят някои от детските филми от онова време - показват действителността точно такава, каквато беше в детските ми очи. За разлика от сега, по онова време децата имахме детство. Имаше дворци на децата, на поинерите, ТНТМ, кръжоци, добре осигурени спортни зали, чисти и поддържани паркове, където да се играе. В онова време грижата за децата беше на висота за разлика от днес. Даваха се 3 години майчинство. Училищните преподаватели бяха хора с положение в обществото и родителите се вслушваха в тях. Имаше оценки за поведение и ТВУ. Имаше изградена система и ред и въпреки това децата се чувствахме по-свободни - и за игра и за всичко - наркомани, престъпници и цигани бяха под контрол.

       Разбира се, за възрастните положението не беше такова. С чиста съвест наричам комунизма робство. Защото той убива свободната воля - не може да се говори срещу властта, по някои въпроси трябва да имаш точно определено мнение, не можеш да отидеш на много места по света, не можеш да купиш определени стоки независимо колко пари имаш, както и не можеш да обменяш валута в произволно количество. Имаше ограничения и забрани за всичко. От друга страна много хора са намерили смъртта си в лагери или са изчезвали безследно без съд и присъда - според мен това е чиста проба кръвен данък. Излиза, че при комунизма няма свобода, но има кръвен данък - не виждам разлика от турското робство... Убитият журналист Георги Марков в своите книги и статии дава много по-добро описание за комунистическия режим, отколкото аз бих могъл някога да дам - вижте например Задочни репортажи за България.

       Тук ще пиша, обаче за Тодор Живков и за т.нар. "комунизъм с човешко лице". Мисля, че извадихме късмет главен секретар на БКП да бъде точно този правешки селянин. Защото той наистина успява да смекчи един в своята същност човеконенавистен режим. Не бива да се забравя, че това Живков постига при положение, че е на подчинение на руската комунистическа върхушка. Ние бяхме гранична държава на СССР и Москва много внимателно следеше какво става тук.

       Ето какво пише в мемоарната си книга1 генерал Георги Милушев - последният, трети поред, началник на УБО (и единственият, който не е умрял при странни обстоятелства):

       ...не приемам нито термина "преврат", нито смисъла, който се опитаха да прикачат към него някои политически дейци. За мен истината си остава такава: от Москва се искаше промяна и за "инатенето" на Тодор Живков не можеха да се дават повече отсрочки.
.......
Направеното неотдавна (на 3.V.1991г.) изявление на Егон Кренц - бивш първи секретар на ГЕСП и приемник на Ерих Хонекер, показва пълна идентичност в действията на Москва спрямо България и ГДР. Ясно е, че сценарият е бил един и същ - да се заложи на двама-трима верни хора в Политбюро, да се направят необходимите уточнения и да се започне "масиран натиск" върху първия ръководител. Крайната цел - неговата оставка!

       След "прехода", в дело №1 (само срещу Тодор Живков ?!) нашумя Решение Б-13 (1962г.), даващо привилегии на т.нар. "правоимащи" - висшия партиен ешелон. Някак си бе пропуснат фактът, че това Решение идва след Решение "А" (прието през 1956г.) и Решение Б-12 (1958г.) даващи неограничени права на партийната върхушка. Единственият коректив в количеството услуги и стоки, които лапачите са имали е била съвестта им. В Решение Б-13 поне има конкретни суми, които ограничават привилегиите. Живков не е в състояние (а пък и едва ли е искал) да премахне привилегиите, но самото налагане на ограничения показва добра воля от негова страна. Нещо, което например липсва на днешните ни управници. Под формата на оптимизации и "усъвършенствания" през годините Живков налага доста ограничения върху ненаситната лакомия на партийните функционери и роднините им (за краткост ги наричам мафия). Пример за това е премахването с Решение 252 на т.нар. "придружаващи", прикрепени към българските делегации в чужбина. Това са били роднини на пътуващите, които не са имали никакво отношение към делегациите - те са пътували като екскурзианти. Пътуванията им са били безплатни, добре организирани, освободени от всякакъв митнически контрол и при първокласно обслужване на борда на партийните самолети.

       Обективно погледнато, ограниченията са слаби и късни. Нека не забравяме разкошните дворци, които се вдигат тук - дори в Русия върхушката не прави такива демонстрации на разкош. Идеята ми е, че Тодор Живков е единственият показал желание за ограничаване на това показно разточителство. Другите мераклии за власт не показват подобни желания. Ето какво пише осигуряващият облаги за "правоимащите" Георги Милушев1:

       ...правоимащите се определяха според партийната, а не според държавната йерархия... И когато някой напускаше висшия партиен ешелон, дори и да запазваше мястото си в системата на държавната власт, той автоматически отпадаше от списъка на привилегированите. Лишаваше се от охрана, настъпваше промяна и в медицинското му обслужване... Такъв беше и случаят със Станко Тодоров, на когото бе запазен постът председател на Народното събрание, но беше изваден от състава на Политбюро... Не случайно в началото на всяка година не един от зачислените в този охраняван и обслужван кръг неизменно ме питаше: "Я виж дали пак ме има в червения тефтер!" Ставаше дума за тетрадките, които бях наследил от генерал Кашев... Мисля, че в съзнанието на тези хора властта и облагите се припокриваха.

       Бидейки част от личната охрана на Тодор Живков, генерал Милушев е един от хората прекарвали най-много време с него и го е познавал много добре. Живков е описан като противоречив и непостоянен човек. С често променящи се настроения без предизвестяване. Обичал е играта на фаворити и аутсайдери, която си е играел с най-близкото си обкръжение. Имал е неявно приета церемония - говори, спира и изчаква ласкателства, които приема с видимо снизхождение, но не дава да се разбере какво мисли. Обичал да казва "Мани го тоя, много сервилничи". Бил е добър демагог, като тези си умения наричал "лавиране". Много мнителен и до параноя плашещ се от покушения. Страстен ловджия и много добър стрелец. Неизкушен от материалното в живота: "На мен апартамент не ми трябва! Стига ми една дупка два на два!" Скромен стил на личен живот. Развлеченията му са били да гледа телевизия (новини, спорт, филми) и да ходи на театър по няколко пъти в годината. Доста невинни в сравнение с "развлеченията" на Румен Петков и Ахмед Доган, нали?

       Неазвисимо от многолюдното си обкръжение въщност Живков водеше много самотен живот. За него нямаше събота и неделя, нямаше семеен кръг и близки приятели. Цялото му време бе заето със служебни държавни дела. След като загасеше телевизора, той си лягаше с огромен куп материали, които четеше до полунощ.

       Дали Дмитриевич, Доган или Сакскобурггота правят така? Тодор Живков може да е бил шеф на комунистическата мафия, може да е бил много неща, но е бил и българин и е показвал национално отговорно отношение към България. Сегашните не-българи показват по-скоро презрение (Симеон Сакскобурггота - "сгрешен ви е чипа") или тотална незаинтересованост ("бедствието" Емел Етем, вечно ловуващият и неинформиран Героги Първанов).


1 Милушев, Георги: "По коридорите на властта", "INTRA book", София, 1991