Отговори на някои критики към д-р Ганчо Ценов

стр. 2

       Навремето в рецензията си на хабилитационния труд на Г.Ценов Васил Златарски бил отбелязал, че за да “се разгледа и оцени цялото, ще трябва да се напише един том, два пъти по-голям от книгата на г-н Ценов”. Това е безспорно така за всяка рецензирана работа, но очевидно е особено валидно за работите на Г.Ценов точно заради повторенията, с които изобилстват.

       Всъщност истината е, че не става дума за спестяване на повторения, а за изваждане на една глава от по-голям труд и частично разглеждане само на подбрани тези и аргументи. По-пълен цитат от стр.151 на "Кроватовата България и Покръстването на Българите":

...За да заблуди факултета, той [Златарски] каза: „Да се разгледа и оцени цялото, ще трябва да се напише един том два пъти по-голям от книгата на Ценов. Затова мислим, че да се запознаем с неговият исторически метод и с това, доколко той познава и разбира материята над която оперира, достатълно е да разгледаме как той доказва една или две от главните си тези. За такава ние избрахме „Готското покръстване е счетено за българско покръстване (и пр.)”, като въпроси по-познати (!) и поради това почитаемият факултативен съвет ще може да си състави по-пълно понятие за изторическите ценности на г-н Ценовите мнения (?) и възгледи”¹⁴⁸⁾.
       С това Златарски характеризира факултетния съвет като малограмотен, който разбира само известни работи, а други не. Този съвет не могъл да разбере, че българите са поселявали Тракия и Македония преди Аспарух, нещо, което и децата разбират, а бил разбрал заплетения въпрос по готското покръстване. Как тогава факултетният съвет е могъл да отхвърли кандидатурата на Ценов, щом не бе проучил всичко, което Ценов бе написал? От това се вижда, че научен избор факултетът не е направил и че той със своя вот само е покрил една фалшивост.

---

¹⁴⁸⁾ Оценка на съчинението за хабилитация на д-р Ганчо Ценов, стр. 4

       Ценов отбелязва снизходителното отношение на Златарски към факултета - сякаш са малоумни, които разбират само частично нещата. Според Ценов нежеланието да се разгледа целия труд показва ненаучност - сами преценете какво е.

стр. 2

       1.“За пръв път ние чуваме да не се оспорват резултатите, до които един изследовател е стигнал, - пише д-р Г.Ценов на с.217 в книгата, - а да се оспорва методът, по който той е стигнал до тези резултати.” Логично ли е това авторово учудване? За него самия – вероятно да, но едва ли за науката. Защото ако един метод е неправилен, то няма как да са правилни постигнатите чрез него резултати, а ако някой от тях пък се окаже верен, това ще е изключение, а не правило, случайност, а не закономерност. И, за да бъда справедлив, ще прибавя, че – от друга страна – правилните методи в научното изследване също не дават задължително и непременно правилни резултати във всеки един случай.

       Да оставим настрана философстването на тема методи-резултати и да видим по-пълен цитат от книгата на Ценов от стр. 217:

"Като не могат да оспорят фактите, господата Ников и Мутафчиев пишат, че Ценов имал "чудовищен метод на работа, който е отрицание на всяка наука". За пръв път ние чуваме да не се оспорват резултатите, до които един изследовател е стигнал, а да се оспорва методът, по който той е стигнал до тези резултати. Добре. Да разгледаме това."

       Следва детайлно сравнение именно на методите на Мутафчиев и Ценов. Самата точка, от която е цитатът, се казва "Методът на Ценов", а следващата точка е "Методът на Мутафчиев". Ценов не бяга от изследване на метода му - това е само в главата на критика.

стр. 2

2.Своето разбиране за научния метод в историята авторът е споделил на няколко места: 2.1.с.147: “Мнението не е наука. Наука е само онова, което почива на положителни факти. Понеже мненията нямат стойност за историята, Ценов ги отхвърля и се опира само на факти. … Той впрочем не казва нищо от себе си. Той не излиза със свое мнение или теория, а предава свидетелствата на старите автори.” Съгласно това заявление историкът не трябва да бъде изследовател на миналото, а събирач на факти – каквито са били повечето средновековни хронисти – но не на какви да е факти, а на “положителни” (какво ще значи положителен факт не става много ясно, но приемам, че Г.Ценов има предвид установен, сигурен факт). Практиката на боравенето с извори (от които вадим фактите) обаче показва, че много често те съдържат твърде противоречива информация и се налага да се преценява истинността на данните, т.е. ученият трябва да формулира някакво мнение по тях. Дали мнението ще е правилно или погрешно е отделен въпрос, чието решение е в сферата на научната критика и – евентуално – в появата на нови (непротиворечиви, ясни, сигурни) данни. Но ето че Г.Ценов превантивно отхвърля мнението и го изключва от науката, свеждайки процеса на изследване до събирането на факти. Но спазил ли е сам за себе си тази максима? Той твърди, че я е спазил: “не казва нищо от себе си. Той не излиза със свое мнение или теория…”

       По-пълен цитат от стр. 147 на книгата на Ценов:

“Едни изказаха мнение, че българите били фини, чуди, зиряни,а други, че са самоеди, турци. Шафарик изказа мнение (без факти), че българите били фини, дошли от Урал и Волга... Мненията траят дотогава, докато се намерят факти... Мнението не е наука. Наука е само онова, което почива на положителни факти. Понеже мненията нямат стойност за историята, Ценов ги отхвърля и се опира само на факти. Той казва, че българите са стари скити или хуни, защото старите автори са ги означили като такива; че българите са стари тракоилирийци, защото старите автори са ги означили като такива; че българите са стари християни, защото старите автори свидетелстват за това и пр. Той впрочем не казва нищо от себе си. Той не излиза със свое мнение или теория, а предава свидетелствата на старите автори.”

       Излиза, че Ценов оборва съществуващи мнения посредством свидетелства на стари автори и счита това за по-достоверен подход. Тук не става дума за "събирачество на факти", а за противоречия между мнения на негови съвременници и съдържанието на историческите извори. Колкото до противоречията между самите исторически извори, методът на Ценов показва кога и как се разминават те. Оказва се, че въобще не си противоречат толкова много, стига да си наясно с използваните понятия в тях, както и с обстоятелствата, при които са писани (т.е. време на писане, длъжност на пишещия и т.н.).

стр. 2

2.2..с.219: “Задачата на историята не е да каже нещо от себе си, а да установи, че тези и онези автори са казали това и онова и да обясни смисъла на казаното.” Очевидно нашият автор счита, че сам той прави именно това – след като го препоръчва на другите. Но може ли да се даде обяснение на смисъла на изложеното в изворите, без формулиране на научно мнение върху данните, съдържащи се в тях? Самият Г.Ценов лансира голям брой мнения в книгите си, както може да се види от бележките по-нататък. Следователно това второ негово заявление как трябва да се прави историческа наука, противоречи на първото. Освен ако не следва да мислим, че според Г.Ценов собственото му мнение е наука, а чуждите – не.

       В предишната точка вече показах, че Ценов не отрича мненията въобще, а тези мнения, които противоречат на историческите извори. Тук с частичен цитат критикът се опитва да покаже противоречие там, където няма такова. По-пълен цитат от книгата на Ценов (стр. 219):

"Не само Кръстович, Шафарик, Клапрот, Цойс и др. са поставяли българите във връзка с хуните, но и Теофан, Малала, Касиодор и други стари автори. Задачата на историята не е да каже нещо от себе си, а да установи, че тези и онези автори са казали това и онова и да обясни смисъла на казаното. Че българите са хуни, това са казвали и други. Защо тогава за тези други не се казва, че били превратаджии, както това се казва за Ценов?"

       Ценов само показва, че неговите тези съвпадат с древните извори, но въпреки това се смятат за "превратаджийски" или псевдо-научни. Тук няма нищо свързано със събирането на факти или изказването на мнение по тях. Няма и противоречия, каквито критикът се опитва да измайстори.
       От обвиненията в ненаучност и чудовищност идва огорчението на Ценов. Тези, които го "оборват" не оборват преводите му на древните източници, дори не оборват анализа му, а го наричат с обидни имена като "некадърник", "псевдо-учен" и "великобългарски шовинист". Наричат го дори "агент на българското военно министерство", вместо просто да покажат грешките в преводите или анализа му. Едно е да кажеш "методът на Ценов е чудовищен", съвсем друго да се аргументираш къде Ценов греши. Нека не забравяме, че повечето български историци не са чели изворите в оригинал, защото не са знаели древни езици за разлика от Ценов.

стр. 2

3.В основата на метода на изследване на Г.Ценов действително стоят данните на изворите – смятам, че никой не го е оспорвал. Въпросът е в това как той обяснява тези данни, особено когато те се разминават или си противоречат. Г.Ценов ползва едновременно следните няколко схеми в хода на своите обяснения:
3.1.Устройващите данни се приемат буквално и безалтернативно. Ето и два примера:[примерите са цитирани в отговора]

---

стр. 3

3.2.Данните, които авторът преценява като устройващи, се приемат дедуктивно и са основа за глобални изводи, като за факти се представят не изворовите данни, а авторовите изводи. Т.е. Г.Ценов прави точно това, в което яростно обвинява опонентите си. Примери:
а) понеже Теофан пише, че Константин IV Погонат, като научил за нападенията на българите, “заповядал всички отреди да преминат в Тракия”, Г.Ценов прави заключението: “Тракия значи тогава не се е намирала под негова власт” (с.211). За автора това е “неопровержим факт”, доказващ, че цялата територия до Константинопол принадлежи на българите и аргумент в полза на неговото схващане, че българите са автохтонно балканско население (тракоилирийско);

       Да видим аргументите на Ценов малко по-детайлно - цитат, започващ от стр. 210:

Златарски започна да доказва, че Аспарух бил довел турски българи в Долна Мизия... За да не се помисли, че е голословен, Златарски каза, че това били свидетелствали византийските хронографи Теофан и Никифор. Чета аз тези автори и намирам, че те не са писали подобно нещо и че Златарски в случая буквално е преписал Голубински и Шафарик, и че Теофан и Никифор пишат съвсем друго.
...
Освен това българската държава се основава според Теофан и Никифор от седем славянски племена, а не само от едно... Според Теофан и Никифор северите били поставени на изток да пазят границата. Този източен дял на българската граница е опирал до Цариград, защото Теофан пише (стр. 436), че император Константин Копроним в 764г. изпратил тайно хора в България да хванат Склавун, княза на северите. Щом станало това, Копроним нахлул в България и стигнал до Цика (Виза). Северите са били впрочем поставени в земята между Виза и Цариград, ако е трябвало да се обезвреди северския княз Склавун, за да може Копроним да стигне до Цика (Виза), тъй че България по времето на Аспарух е опирала до Цариград, а не само до Стара планина, както се казва от Златарски и др. Че България е опирала по онова време до Цариград, се разбира и от други места у Теофан. На стр. 358 той пише, че Константин Погонат обявил война на българите (водени от Аспарух) и заповядал на войската си да навлезе (от Азия) в Тракия. Тракия значи не се е намирала тогава под негова власт. След смъртта на Константин Погонат, пише Теофан (стр. 364), Юстиниан II, синът на Погонат, развалил сключения договор между българите и баща му и потеглил против Склавиния и България и стигнал до Солун, където българите го разбили.
...
Понеже българите отблъснали от Солун византийците и ги прогонили от Тракия в Азия, кой тогава е населявал Солун и Тракия по времето на Аспарух? Българите. Тази земя Погонат беше признал по договор за българска земя. Само този факт окончателно опровергава тезата, че по времето на Аспарух българската държава се е намирала само между Дунав и Балкана, както и тезата, че Солун никога не е бил български. Същото се разбира и от Анастасий Библиотекар, който пише, че по времето на Борис българската държава е опирала до самия Цариград, както и от Хамартол, който пише, че българският цар Михаил е владеел Солун и пр.

       Ценов показва, че Златарски не е чел Никифор и Теофан, въпреки че уж ги цитира. Ценов е дал да се разбере съвсем ясно, че според Никифор и Теофан България е включвала Тракия и това наистина се разбира от текста.

стр. 3

б) “А когато влезли в Цариград ⁴ императорът бил казал на българските пратеници: “Ако пратениците на апостолическото седалище не бяха дошли през България, нито моето лице, нито Рим биха видели през живота си.” И от това се вижда, че България е опирала по онова време до Цариград” – пише Г.Ценов на с.127. С други думи, ако отидете до София през Добруджа, това ще означава, че Добруджа се простира до околовръстното шосе. Но ако пък отидете до там през Гърция, ще следва изводът, че българо-гръцката граница опира до столицата на съвременна България.

---

⁴ Става дума за папските пратеници във Византия епископ Донат Остийски, презвитер Леон и дякон Марин, които дошли в България заедно с епископите Формоза и Павел, изпратени от папа Николай I да покръстват и просвещават българите, но които, придружавани от български пратеници, продължили към Константинопол през българска територия, докато Формоза и Павел се заели с мисията си.

       На стр. 125 Ценов превежда пределно ясен текст от Анастасий Библиотекар по въпроса докъде се е простирала България:

Понеже пътят по суша (от Дурацо нататък) до самият Цариград минавал през българското царство, папа Николай изпратил заедно с хората за България и своя мисия за Цариград...¹³³⁾

---

¹³³⁾ Anastasii Bioliothecarii, Historia de vitis Romanorum Pontificum. Part.I. 128.col 1374 $609.

       На стр. 127 Ценов просто добавя още доказателства за тезата си, цитирайки Анастасий Библиотекар:

Когато изпратените с българите хора на папа Николай стигнали до Цариград, ги посрещнал някой си Теодор, който пазил границата там. Той ги пуснал да влязат в града чак след като извършил над тях разни насилия; разбивал даже главите на конете им и им казал, че императорът всъщност нямал нужда от тях. А когато влезли в Цариград, императорът бил казал на българските пратеници: "Ако пратениците на апостолическото седалище не бяха дошли през България, нито моето лице, нито Рим биха видели през живота си".

       Логичен извод: Цариград е на граница, която Теодор пази и на пратениците им се е разминало защото идват през България до тази граница. Ако България не е била до Цариград а до Стара планина, то Теодор е видял, че пратениците минават през България сигурно чрез сателитна връзка, а не просто виждайки от коя посока влизат в Цариград.

стр. 3

3.3.Противоречащите на авторовата теза данни се преинавачат или се игнорират въобще и то без никакви аргументи. Примери:
а) на с.145 авторът отбелязва: “Когато Методиевите ученици бяха принудени да напуснат Панония, те се върнаха в Охрид, в седалището на архиепископията Първа Юстиниана, а не в Цариград или в Преслав…”. Но във второто житие на Наум изрично е писано, че учениците на Методий, след като пристигнали в България, “едни се разпръснаха из Мизия, други из Далмация и Дакия…”. Г.Ценов предпочита да изпрати всички в Охрид, без да споменава Мизия. По какви причини данните за Мизия и Дакия са игнорирани?

       По-пълен цитат:

По Климент, Теофилакт и други може да се съди за културата на българите по онова време. Тя бе равна на онази на гърците и римляните. Когато Методиевите ученици бяха принудени да напуснат Панония, те се върнаха в Охрид, в седалището на архиепископията Първа Юстиниана, а не в Цариград или в Преслав, където тогава бил господствал някакъв си „прабългарски хан”, а това показва, че те са били хора на Охридската архиепископия.

       Ценов не изрежда всички места, където са отишли учениците на Кирил и Методий, а подчертава че Охрид е притегателния им център. Не Цариград, не Преслав, а Охрид! Не знам как по-ясно да се каже...

стр. 3

б) на с.127, след гореприведения цитат на Анастасий Библиотекар (вж. тук т.3.2.) Г.Ценов заявява: “И от това се вижда, че България е опирала по онова време до Цариград. За да се отиде от Рим в Цариград не се минава през Преслав, а през Епир, Македония и Тракия…”. Но буквално 20 реда по-горе в същия свой текст Анастасий Библиотекар пише: “Понеже пътят по суша чак до Константинопол минава през българската държава…”. Никъде не става и дума за Епир, Македония и Тракия, пък и няма как да става, защото от Италия до византийската столица по суша не се пътува нито през Епир, нито през днешна Македония – през тях се пътува, ако от Италия човек дойде до Балканите по море. Обаче Г.Ценов се стреми да доказва, че всички събития, произтичащи на Балканите през 60- те години на IX век в хода на римо-византийския църковен конфликт, касаят главно дн.Македония и нямат нищо общо с Мизия. Поради това той пропуска уточнението, че пътуването е по суша, преиначавайки по този начин разказа на Анастасий Библиотекар.

       В опитите си да вкара Ганчо Ценов в противоречие, самият критик влиза в такова. Как така хем Ценов е цитирал, че пътят е по суша, хем е пропуснал да уточни това? Пътят наистина е по суша и наистина се е минавало през България чак до Цариград (поне според Анастасий Библиотекар). За да стигнеш Цариград по суша не може да не минеш през южни земи - Епир, Македония или Тракия. Да видим отново по-пълен цитат от Ценов (стр. 127):

За да се отиде от Рим в Цариград не се минава през Преслав, а през Епир, Македония и Тракия, обаче Златарски не съобщава тези факти и пише в своята История, и чертае карти, че българите по онова време не били владели и Одрин!

       Ценов показва, че България се е простирала значително по-на юг от Преслав и земите описвани от Златарски. Поне ако си чел Анастасий Библиотекар - още доказателства от хрониста за принадлежността на южните земи (от стр. 130):

...двата Епира Стария и Новия, цяла Тесалия и Дардания чието Отечество сега по името на тези българи се казва България.

стр. 3

3.4.Г.Ценов превантивно отхвърля миграционните процеси. Аз не мога да кажа със сигурност на какво се дължи тази негова позиция. Мога само да предположа, че тя е предизвикана от стремежа му да доказва по всякакъв начин, че българите са автохтонно население на Балканите, а самата мисъл за варварските миграции е в състояние да поколебае подобна теза⁵. Възможно е и да не съм прав, но все пак допускам, че точно това е причината Г.Ценов не само да не коментира такива процеси в книгата си, но дори повече – самата дума “миграция” той не е споменал нито веднъж.

---

⁵ Защото, ако приемем, че някои от варварските племена в Късната Античност са пришълци в Европа или пък конкретно на Балканите, защо точно българите трябва да правят изключение?

       Ако критикът беше чел повече произведения на Ганчо Ценов, щеше да знае, че Ценов не отхвърля миграционните процеси, а дори подлага на нов прочит Великото преселение на народите. Просто книгата, която криткът е чел обхваща време, в което няма миграции и затова не се среща тази така желана дума.

стр. 3

3.5.И понеже в периода IV – VII в. в историята на полуострова изворите употребяват доста голям брой нови и различни етноними, което – ако не е имало миграционни процеси – поставя въпроса откъде са се взели тези различни племена, Г.Ценов е принуден да го реши чрез идентифициране на тези племена с коренното балканско население, отъждествявайки българи, скити, славяни, готи, хуни, македонци, мизи и пр. с трако-илирите. Какви основания има за такива идентификации и доколко те могат да бъдат приемани като факти, за което настоява авторът, ще посоча по-долу.

       Изводите, до които Ценов стига са, че кашата от имена на племена и местности е създадена от историците с течение на времето. Например Амиан Марцелин смесва хуни и готи така сякаш не ги различава едни от други, а според голяма част от историците в XIX - XX век това са различни племена. Един автор смесва едни имена, друг автор смесва други, трети автор смята смесваните имена от първите двама за различни. Така се получават "противоречия" и други обърквания, които Ценов се опитва да изчисти.

       Искам тук да поясня основния метод на Ценов - сравнителен анализ на историческите извори. Например едно въстание през 377г. е описано така:

Орозий - въстание на хуните срещу готите;
Сократ - загуба на готите от техни съседи наречени хуни;
Амиан Марцелин - въстание на роднини;
Зосим - въстание на един от скитските народи отвъд Дунав.

Като сглобим изворите изводът, който се налага е: готи и хуни са съседни и родствено свързани племена, които през 377г. са воювали помежду си.

       В анализите си Ценов дава приоритет в информацията от изворите на:

• странични хронисти (т.е. които не са страна в описваните събития);
• лични свидетелства (т.е. описания на очевидци на събитията);
• хронисти, които са живеели по-близко до описваното от тях време.

       Ценов анализира културните връзки посредством археологически данни и използва лингвистични анализи (особено за имена, които са описани от автори с различни езици). В анализите му често се взема предвид длъжността на пишещия, особено когато е заинтересована страна.
       Добре е да се прочетат книгите на Ценов, най-малкото за да се разбере какво всъщност пише в древните извори. Преводите на Ганчо Ценов никой не е оспорил. Имайте предвид, че в електронните копия в Интернет, както и в някои нови издания, цитиранията и преводите на Ценов са пропуснати и са оставени само анализите му... Вижте в този pdf как Ганчо Ценов цитира и превежда изворите.

       Основанията за невалидност на Ценовите анализи критикът е оставил за по-нататък, затова и аз ще оставя моите отговори за по-нататък.

стр. 3

3.6.Като част от метода на Г.Ценов трябва да се посочи неговият основен критерий за ономастична идентификация или връзка – фонетичната близост в имената (гети – готи; савири – севери; Кроват – Кроатия; Куврат – Кувер; Хацон – Коцел; Верегава – Берковица; Цурта – Цур – Цурулум; Хибриста – Хеброс или Ибриста – Ибър; Певка – Пехчево; и пр., и пр.) Не споря, че фонетичната близост има показателна стойност. Но ако при идентифициране тя се използва като основен (а в някои случаи – като единствен) критерий няма как резултатът да не е спорен. Ако приемем този елемент от методиката на автора за правилен и го ползваме по начина, по който го е сторил той, можем спокойно да идентифицираме София със Софена с всички претенции за неопровержимост а ла Г.Ценов.

       Използването само на лингвистични аргументи се прави именно от опонентите на Ценов, за което той ги критикува. За Ценов на първо място е сравнителният анализ на историческите извори. Лингвистични анализи прави, когато местност или племе са описани от хронографи с различен език (примерно латински и древногръцки), когато има диалектни форми, или когато има голям времеви интервал между извора и описанието в него.